Горе главата! Ето как да разберете колко добре се справяте

Как сме сигурни, че дадено познание е овладяно?

Има два вида познание: активно (recall) и пасивно (recognition).

Първото е когато разпознавате и можете да говорите по темата без помощни материали; второто е когато можете да отличите факт от лъжа, когато ви се представи някаква информация, която сте срещали преди.

Лесно ще илюстрираме разликата, ако се замислим за ученето на езици: лингвистите често имат майсторство- познават доста думи (включително етимологията им) и граматиката, дори може да разбират речта на говорящия, но да не могат да поддържат разговор; има и хора, които съвсем не са експерти, но с ограничен речник успяват да постигнат плавност в диалог със събеседника си.

Изненадващо е колко може да постигнем стига да овладеем най- често срещаните фрази или еквивалентната единица в дисциплината, която ни интересува.

Става ясно, че не е нужно да имаш всички градивни елементи, за да се оправяме в ежедневието.

А също и че има различни начини да си добър в това, което правиш.

Ако не знаеш какво да кажеш, кажи че не си способен да изпълниш исканото в момента... и обясни: какви допълнителни информация или инструменти ще ти трябват, за да се справиш. Кой знае какво прозрение ще получиш, ако го кажеш на глас.

Ако не знаеш какво да кажеш, кажи какви допълнителни данни са ти нужни, за да формираш преценката си. Прибързаните решения може да са по- вредни от честността.

Ако си пропуснал шанса си, опитай пак. Ако оставиш това да е единственият ти опит, това ще е единственият ти провал...но също единствената ти пътека към успеха, което те поставя под огромно напрежение.

Позволете си повече шансове.

Как сме сигурни, че дадено умение е овладяно?

Сигурно сте чували за десетте хиляди часа, които ви трябват за овладяване на което и да е умение, които станаха популярни благодарение на социолога Малкълм Гладуел.

Но също по- голям напредък се получава в началото, което може да е доста обезкуражаващо като стигнем средно или напреднало ниво.

За да вървим напред или за да решим, че сме стигнали задоволително ниво е полезно да преценим докъде сме стигнали.

Е, тогава как да не загубим ентусиазма и гордостта от постигнатото когато прогресът ни не е очевиден? Как да знаем дали правим нещо добре?

Най- напред, можем да го правим по- бързо.

Защо?

Първата причина може да е защото знаем основополагащите му принципи. Тук се намесва идеята, че ако знаеш принципа и/ или произхода на нещо, го разбираш.

Втората причина е защото сме го автоматизирали. Това отнема време и повторение в сигурна и контролирана среда, но веднъж усвоено умението остава задълго.

Следващите критерии са свързани със стреса.

Случвало ви се е да усвоите някое умение- като фокус с карти, шпагат или електронна таблица, но когато го покажете на околните не се справяте. Причината е стрес.

Ще знаем, че сме достигнали прилично ниво, ако можем да го правим под голям стрес. Така е защото стресът отнема умствени ресурси, които иначе влагаме в изпълнението си.

Притеснението, което изпитваме преди да ни се налага да свършим дадена задача също намалява способностите ни. Обаче когато сме уверени и имаме правилна преценка какво се изисква и какво ни чака също е индикатор, че се подобряваме. Щом можем да го правим с по- малко стрес значи вече се ориентираме в материята.

Друг критерии, които да ползваме, има общо с критичността към собствената ни работа.

Ако поглеждаме произведенията си отпреди време и ни е срам, вероятно причината е, че толкова сме задминали предишното си аз, че работа, която навремето ни се е струвала предизвикателна или сносна вече ни изглежда проста или наивна.

Когато се замислиш, си щастлив и горд дори и от малките неща, които научаваш и овладяваш.

Освен това, когато се занимаваме известно време с нещо, можем сами да откриваме грешките си. Парадоксално колкото повече научаваме, толкова повече осъзнаваме монументалността на невежеството си (хе-хе, малко преувеличавам, но не толкова). Светът е голям и чудеса дебнат отвсякъде.

Кръстен на откривателите си, ефектът на Дънинг-Крюгер гласи, че некомпетентните служители или студенти имат повече самоувереност дори след като им се обясни колко грешат и какво не разбират.

Обратно, по- учените участници в организацията обикновено подценяват способностите си, което се нарича синдром на самозванеца (impostor syndrome).

Колкото повече провали и осъзнати грешки набираме, толкова повече преживявания значи, че сме опитвали. Колкото по- рано сме овладяли нещо, толкова повече време ще се ползваме от предимствата, които носи.

Така че в началото на кариерата си, търсете предизвикателства!

И не забравяйте да следите прогреса си, за да не се обезкуражавате.